Росица Димитрова: Под звездите се учиш на търпение, техника и свобода

Да уловиш Вселената в кадър не е просто въпрос на техника – това е пътуване, което започва с поглед нагоре и завършва с дълбоко усещане за смирение и възторг. Росица Димитрова, позната още като създател на блога Trips with Rosie, е човек, който превръща това усещане в изкуство. С инженерна прецизност, пътешественически дух и неподправена страст към звездите, тя създава едни от най-впечатляващите нощни фотографии, заснети както у нас, така и по най-затънтените кътчета на света – от Боливия и Чили до Йемен и Кения.

В това интервю Росица ни отвежда зад кадъра – разказва за първата си магична среща с Млечния път, техниката, на която разчита, трудностите (и насекомите), които я дебнат в тъмното, и защо дори една снимка може да бъде урок по търпение, смелост и вдъхновение.

Всички приложени снимки са заснети от Росица.

Как се зароди интересът ти към астрофотографията и кое беше първото нощно небе, което те накара да погледнеш към звездите с обектив?
Първото нощно небе, което съзерцавах по-съзнателно, беше край Рилските езера преди около 10 години. В днешно време, живеейки в градовете или дори по-големите села, толкова сме свикнали със светлинното замърсяване, че забравяме колко огромен и необятен е космосът. Чувството да видиш ядрото на Млечния път с очите си е наистина несравнимо – заслужава си всяка минута пътуване, всяка минута планиране и всеки изхарчен лев. Първото ми „истинско“ снимане на нощното небе беше на специална фотографска работилница с Иван Миладинов, а мястото беше магично – Дяволският мост. Още когато видях невероятната картина, която се запечатва в апарата ми, вече знаех, че съм безвъзвратно влюбена в звездите. Миналия месец, 6 години по-късно, отново се върнах на тази страхотна локация – с нова техника, нови знания, но с все толкова страст. Резултатите впечатлиха дори самата мен, определено усетих колко съм израснала като астрофотограф за това време.

Какво техническо оборудване използваш в момента за нощна и астрофотография – фотоапарати, обективи, стойки, софтуер?
В момента използвам астромодифицирана камера Sony A7iii – това е хардуерна и необратима модификация, за да може тя да бъде много по-чувствителна към H-alpha спектъра на светлината (розово и червено) и да хваща повече детайл от някои мъглявини и космически обекти. Любимият ми обектив за нощни снимки е Sony 14/1.8 – обожавам това, че е широк, защото винаги ме кара да търся малко по-интересна и по-сложна композиция (което пък винаги помага кадрите да са магични). Имам два статива за различен тип снимки, дистанционен спусък, челник, както и апарат за водене (тракер) – MoveShootMove Nomad. Относно софтуера – използвам предимно Adobe Photoshop, като включвам плъгини като StarXTerminator, TK9 Panels, Nik Collection, Topaz Denoise AI – добавям и PTGui за панорами и Pixinsight за още повече детайл в нощното небе.

Какво е най-предизвикателното при заснемането на звездното небе – техниката, условията или търпението?
Почти винаги за мен най-голямото предизвикателство са условията. С техниката нямам проблем – много отдавна свикнах да се оправям с всяко едно копченце в пълен мрак (това е изключително важно, за да мине гладко всяко нощно снимане). На търпение с времето също се научих, някак. Като цяло съм доста нетърпелив човек, но започнах да планирам някои пътувания години напред, така че искам – не искам, налага ми се да си чакам (смее се). А самото чакане по време на снимки не е никакъв проблем – винаги съм с приятна компания. Условията обаче… Там е доста по-сложно и уникално за всяка дестинация. От смразяващ вятър в Исландия, през стотици хлебарки по земята на Великденския остров, до спане на палатки на остров Сокотра – някак никога не ми е било истински скучно по време на снимки. Но може би и това е едно от нещата, което много ми харесва в астрофотографията – това, че ме кара да излизам доста извън зоната си на комфорт. А точно това е начинът да израстнем не само като професионалисти, но и като хора.

Колко важна е постобработката в астрофотографията?
Обработката е също толкова важна, колкото техниката и композицията. Била съм на доста курсове за постобработка, като съм купувала и онлайн такива, но има и много полезни безплатни ресурси. Има доста тънкости в постобработката, но има две по-важни неща. Първото е това да се обработват отделно небето и предния план, като трябва да се следи хармонията между двете, едното да не е прекалено светло или прекалено тъмно, а да има баланс. Второто е чистенето на шум (което си е малко досадно) и оконтрастяването – всяко от което се прави на мънички стъпки и по 4-5 различни начина.

Кое е най-красивото място, на което си снимала нощното небе – и защо точно то?
Изключително ми е трудно да определя най-красивото място – всяко едно си има собствена магия, в което човек се влюбва, щом веднъж го види под нощното небе. Най-красивото небе съм виждала може би в Боливия на солниците Салар де Уюни – те са на 3700 метра височина, а светлиннно замърсяване на практика липсва. Там имаше звезди дори на самия хоризонт! Влюбих се обаче и в пустинята Атакама в Чили – толкова красиви скали, които човек може да използва за преден план, а и в Южното полукълбо се виждат няколко невероятни мъглявини – Карина, Дъвка и Магелановите облаци. Остров Сокотра, Йемен, с неговите драконови и бутилкови дървета беше направо извънземен, истински разкош. А Великденския остров? Просто прекрасен!

Сблъсквала ли си се с трудности или дори опасни ситуации по време на нощни снимки в отдалечени райони?
Нощното снимане винаги си е предизвикателство. Като майка на две деца обаче, почти не се поставям в опасни ситуации. Е, разбира се, изключвам, че на няколко пътувания бях бременна (и ми беше доста лошо в началото), но някак все пак успях да направя доста добри кадри. Като цяло за мен най-голям проблем винаги са буболечките – имам ужасна фобия, но с времето започнах да привиквам, че те са си там, само да не са върху мен, ако може (смее се). Тук, край Тюленово, едно лято имаше ужасно нашествие от огромни, кафяви африкански скакалци. За жалост те наизлязоха след залез, а аз вече си бях оставила статива в готовност да снима и си беше доста трудно да стигна до него. Това лято бях и в Кения, където, вярвате или не, имаше много малко насекоми наоколо. Но пък се чуваше рев на лъв една сутрин, докато катерехме да стигнем до една гледка, за да хванем изгрева. С нас имаше местен войник с пушка, де, така че някак не бях чак толкова притеснена.

Къде в България според теб има най-добри условия за наблюдение и снимане на Млечния път?
В България всъщност сме големи късметлии, защото на доста малко места в Европа има достатъчно тъмно небе за наблюдение и снимки на Млечния път. Най-добрите места са морето и високо в планините. Мои любими местенца са Камен бряг, Муратово езеро, язовир Широка поляна. Просто насочете поглед на юг около 2 часа след залез слънце и със сигурност ще видите ядрото с просто око. Напомням и че трябва да е новолуние, защото Луната наистина много „измива“ детайлите в нощното небе.

Какъв би бил първият съвет, който би дала на някого, който иска да се захване с астрофотография, но няма професионално оборудване?
В днешно време дори модерните телефони могат да хванат Млечния път – просто трябва да имате стативче и възможност за ръчни настройки, за да може да се снима поне 20 секунди. Разбира се, бих посъветвала и все пак да си намерите подходящ преден план, за да може да имате не просто снимка на звездите, а истинска и красива астрофотография. Относно професионалното оборудване – то не се купува наведнъж. Аз започнах с доста техника втора ръка, като малко по малко разбрах точно от какво имам нужда аз. Но техниката никога не стига, винаги излиза нещо по-добро, нещо по-ново, така че това си е един постоянен процес на обновяване. Все пак – с този фотоапарат (Sony A7iii – доста стар модел) и с този обектив (Sony 14/1.8) снимам от около 4 години (но модифицирах апарата преди около 2-3 години).

Кои грешки най-често правят начинаещите и как могат да бъдат избегнати?
Доста начинаещи имат проблеми с фокуса и с т. нар. „трейлинг“. Фокусът задължително трябва да бъде ръчен за звездите – открийте настройките на камерата си (за предпочитане – по светло) и тренирайте. Когато сте на локация и започнете да въртите ринга за фокусиране – гледайте звездите да изглеждат максимално малки, тогава имате добър фокус. Относно „трейлинга“ – това е когато звездите не са кръгли, а леко продълговати. Обикновено тук значение има скоростта на снимане, може да се използва „правилото на 500-те“, но малко по-консервативно. Например, ако снимате с 50мм обектив: 500 / 50 = 10 секунди (това е за пълноформатна камера, за кроп камера трябва да се раздели и на кроп фактора, например 1.4). Е, аз съм още по-консервативна и с 50мм обектив снимам на 6 секунди, за да може звездите да ми бъдат почти перфектни точки. Бих допълнила и трето нещо – изберете и хубав преден план. Всички обичаме хубава снимка на Млечния път, но пък когато има и нещо интересно отпред, тогава тя вече носи истинска магия.

Кои са астрофотографите и проектите, които следиш и които те вдъхновяват?
Преди години много следях проектите на Stefan Liebermann – от него научих за The Mineral Moon (където се улавят истинските цветове на Луната), как да хванем транзит на Международната космическа станция пред Слънцето и пред Луната и други подобни. Напоследък обаче той започна основно да води астро турове и почти няма нови интересни проекти. Харесвам много и Petr Horalek, снимките му със слънчеви затъмнения са разкошни, метеорните потоци, които хваща и сглобява, red sprites, комети – има наистина много вдъхновяващи кадри. Capture the Atlas (Dan Zafra) има страхотни фотографии, а именно той организира и престижната селекция Milky Way Photographer of the Year, в която имам честта да участвам за 2024 и 2025 г. Разбира се, няма как да не спомена и Михаил Минков – мой добър приятел и страхотен астрофотограф, на който ви съветвам да се запишете на астро работилница, за да ви спести много време и усилия в лутане из настройки и YouTube видеа.